Българите били войнствен народ, който се предвижвал възседнал върху ниски и издръжливи коне. Древният писател Емиан Марцели пише: „Българите са неспособни да се бият пеша, но затова пък са приковани към своите малки, неуморими, бързи като светкавица коне. На тях те прекарват живота си, ту обкрачили коня, ту седнали настрани като жени. Така на конете си те купували, продавали, яли, пили, държали своите речи през време на събрания и даже спели, полегнали на шият на конете си.”
Конската опашка била смятана за седалище на орендата (свръхестествена сила) и като такава е могла да им носи победа, заради което е била бойно знаме на прабългарите. Арабският писател Псевдо Масудо разказва, че у дунавските българи конете, с които си служели на война пасели винаги на свобода в полетата и никой не бивало да ги язди в мирно време. Ако някой си позволявал това, бивал наказван със смърт.
Доколко е било съвършено ездовото майсторство на българите можем да заключим от това, че те още при нахлуването си на Балканския полуостров неколкократно са преплували Дунава, хванати за опашките на конете си.
Манасиевата хроника от Константин Манасий (XII) век потвърждава, че животът на българите е неразривно свързан с коня.
Почитта на българите към коня е станала знаменателна. Наред с историческите документи, обръщайки поглед и към българския народен епос, който представлява част от конкретната българска действителност, срещаме предадена любовта на българина към коня, отношението му към него, състезанията, които те печелили, и челното място на коня между домашните животни |